Тема Б: възраст 3-11

РЕАКЦИИ ПРИ РАЗДЯЛА НА ДЕЦА НА ВЪЗРАСТ НАД 3  ГОДИНИ


Децата на възраст над три години вече са изградили привързаност към обгрижващите ги хора от началото на техния живот, например техните биологични родители. Ако вие сте приемен родител на дадено дете от началото на неговия живот, то ще е привързано към вас, така както би било към своите биологични родители. Те също така имат по-осъзната представа за себе си и за трудната раздяла, която са преживели. Те вече са изградили привързаност към своите родители или друг човек, а ако те са ги пренебрегвали, това може да е причинило повече проблеми. Ако децата са преживели някаква трудна или дългосрочна раздяла, скърбенето и зарастването на раната зависи от вашето желание да говорите открито за преживяванията на детето.
 

ЕМОЦИОНАЛНАТА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ НА ЗАГУБАТА: НИСКА САМООЦЕНКА


Децата обикновено реагират на трудните или продължителни раздели, като ги интерпретират емоционално: “Изоставиха ме, следователно не съм обичан (а) и съм безполезен (а)”. Важно е да се разбере, че това тълкуване на ситуацията е емоционално и няма много общо със съзнателното, рационално обяснение, което може например вие да сте им дали – това е по-скоро чувство, отколкото нещо, което детето “знае”. Детето може да се е научило да повтаря всички рационални обяснения, дадени от неговите възпитатели, но все още да има това усещане, да чувства постоянен срам и липса на смисъл от живота.
 


НЕЗРЕЛИ СТРАТЕГИИ ЗА ИЗБЯГВАНЕ НА ЧУВСТВОТО ЗА МАЛОЦЕННОСТ


Никое дете не може да понесе това чувство, затова децата формират и използват психологически защити, за да не се чувстват безполезни и отхвърлени. Въпреки че тези защитни механизми могат да изглеждат нефункциониращи, те имат логика: детето се опитва да намери стратегия, така че да се предпази от още една загуба. Тъй като децата са незрели, техните стратегии за преодоляване на болката от загубата могат да бъдат много примитивни. Но не забравяйте, че това е най-доброто, което детето може да направи в момента, за да избегне мъката и депресията. Можете да наблюдавате тези реакции при всички деца, но при децата, преживели тежка раздяла те са много по-интензивни и понякога разрушителни, изразходват голяма част от енергията, необходима за учене и игри.
 

  • Някои деца отказват да говорят за миналото, така че да не се докосват по никакъв начин до това чувство.
  •  Някои деца използват “фалшив цинизъм”: каквото и да се случи, те изглеждат спокойни и проявяват злобно отношение към всеки, който се опитва да бъде близък с тях “Не ми пука така или иначе за теб или за това да имам приятели, или за каквото и да било. Нищо няма значение за мен, просто ме оставете на мира!” (разгледайте отново избягващата стратегия в сесия 9). Това отношение е разбираемо, тъй като то предпазва детето повторно изживяване на загуба, и затова държи другите на разстояние – сякаш тяхната загуба няма да има значение.
  • Някои деца стават прекалено зависими от околните и са “винаги доброто момиче/ момче”; те изразходват цялата си енергия в това да се съгласяват с грижещия се за тях. Те се опитват да избягват всякакъв конфликт и да изказват собственото си мнение; никога не спорят – “Кажи ми какво да направя, аз самият не знам”. Те обикновено се страхуват да взимат решения, защото това може да е в противовес с очакванията на другите.
  • Някои деца стават “перфекционисти“: те постоянно се опитват да направят нещата по максимално най-добрия начин и концентрират вниманието си върху това да проверят дали са направили нещата правилно. Те много се страхуват да направят дори и малки грешки или да не се справят добре с нещо. Всяко малко предизвикателство или грешка ги отчайва “Няма значение какво правя, винаги греша; аз съм провал, аз не съм добър в нищо, без значение колко силно се опитвам. Аз съм идиот, искам да умра и т.н.”
  • Някои деца стават постоянно неспокойни и тревожни; в по-малка или по-голяма степен те изглеждат хиперактивни. Те не могат да стоят неподвижно и никога не се спират, те могат да говорят постоянно и много забързано, от което става ясно, че това не е просто едно енергично дете, а е дете, което не може да се отпусне дори за момент и се опитва да не мисли за миналото си.
  • Някои деца стават “отшелници“: те се изолират в стаята си с компютъра или с играчки, и отказват да излязат или да поканят свои връстници. Те не харесват никакви социални сбирки или покани, и винаги намират причина да откажат. Основната емоционална причина, която стои зад това е “Ако нямам приятели и не общувам, никой няма да може да ме отхвърли отново.”
  • Някои деца оцеляват като изпитват омраза или гняв към родителите си или други лица, от които са били отделени. Това държи болката настрана.

 


ОТКРИТИЯТ ДИАЛОГ ПОМАГА НА ДЕЦАТА ДА РАЗРЕШАТ И ПРЕОДОЛЕЯТ ЗАГУБАТА - СЪЗДАВАНЕ НА ПРОСТРАНСТВО ЗА ОТКРИТ ДИАЛОГ


Изследванията по отношение на реакциите при раздяла показват ясно значението, което има откритият диалог. Когато едно дете говори за опита си с раздялата, то повторно организира своите емоции и мисли върху преживяното. Чувството за загуба намалява с всеки изминал път и става все по-малко интензивно; спомените и разбирането стават все по-добре организирани. Това се случва, докато детето не достигне същото ниво като другите деца и не почувства скръбта като нещо естествено, което не нарушава неговото развитие и желание да играе, да изследва и да се учи. Целта на вашата работа е не да избавяте детето от цялата му мъка, а да му помогнете да намали интензивността и хаотичността на неговите чувства. Изследванията показват също, че ако обгрижващите фигури отричат, пренебрегват или се опитват да превърнат ранната загуба в нещо маловажно, децата няма да подобрят начина, по който се справят със собствените си реакции и това може да е разрушително за тяхното по-нататъшно личностно развитие. Например: в миналото настаняването в приемно семейство се възприемаше за нещо много срамно и против социалните норми. По този начин децата се чувстваха стигматизирани и често бяха шокирани, пораствайки и разбирайки, че “не им е позволено да бъдат тези, които са”. В резултат на това голяма част от тях имат сериозни травми и лошо качество на живот. Едно от обичайните оплаквания, проследено в интервютата с тези осиновени деца е следното: “Никой никога не е говорил с мен за най-важното – фактът за загубата на моите родители”. Следователно вашата професионална задача е да работите за създаването на място, където детето ще се чувства свободно и насърчено да разговаря за миналото. Това може да стане по няколко начина. Трябва да решите как и кога ще говорите с детето за загубата. Добър вариант е това да се случи докато си вършите ежедневната домакинска работа – например детето рисува на масата или си пише домашното, а вие приготвяте храната; може и вечер преди лягане. Тези случаи могат да бъдат добър повод за диалог. Бъдете търпеливи, този процес може да отнеме седмици или години. Всеки път, когато детето достигне нов етап от своето развитие и стане по-зряло, то може да иска да говори за загубата отново и в резултат на това да открие нови перспективи.


КАК ДЕТЕТО ДА ПРИЕМЕ СОБСТВЕНИТЕ СИ РЕАКЦИИ ЗА НОРМАЛНИ


  • Разгледайте списъка в горния параграф: “Незрели стратегии за избягване на чувството за малоценност“.
  • Открийте кои защитни механизми срещу чувството за малоценност най-често наблюдавате у децата, с които работите. Когато вие и децата се чувствате добре и разполагате с достатъчно време, кажете на децата, че искате да говорите за техните реакции при загуба на важен човек (майка, баща, братя, сестри, домашни любимци, към които са били привързани).
  • Опишете реакциите, наблюдавани у децата и им обяснете, че те са характерни за всички хора, загубили близък, важен за тях човек. Например: “Понякога децата загубват някой, който са обичали и се страхуват от това да не загубят някого отново. Затова те отказват да разговарят с другите и си стоят в стаята през целия ден. Много деца правят това и смятам, че е нормално, защото ако останат в стаята си съвсем сами и не се сприятеляват с никого, те няма да бъдат отхвърлени отново. Разбирам това много добре!”
  •  Или можете да кажете на децата някаква “сходна история” от вашето собствено детство: “Когато бях на твоите години, майка ми и баща ми бяха много заети и често ме оставяха сама. Когато се опитвах да се сприятеля с други деца, те често ме нападаха и отхвърляха. Затова реших да седя в стаята си през целия ден; не исках да общувам с други хора, защото бях сигурна, че не ме харесват или че ще ме отхвърлят. Когато пораснах разбрах, че много деца правят това и го смятам за мъдро – по този начин те са защитени от това да бъдат отхвърлени отново”.
  • Можете да прочетете или измислите история за лека нощ, която да е за дете в сходна ситуация, например  за Оливър Туист (или друг герой, с който децата биха могли да се идентифицират). Докато разказвате тази история, можете да попитате детето дали разпознава какво чувства и мисли героят.
  • Можете също така да използвате кукли, рисунки, театрални постановки или да използвате глинени фигури, за да си играете с детето. Нека тези истории включват изоставяне или загуба на родителите и начин за преодоляване на ситуацията.
  • Ако става въпрос за по-голямо дете или тинейджър, можете да подходите по следния начин: дайте му/ й мобилен телефон (с камера) и му/ й помогнете да направи кратък филм или интервю за това как различните деца реагират на загубата на родители или други важни хора от техния живот. Ако имате интернет, можете да им помогнете да намерят други млади хора, с които да общуват чрез Facebook или друга медия.
  • Ако се разбирате с учителя на детето: помолете го да даде за темата “Загубата на някого или нещо, което обичате”, която да се разглежда за цял ден или седмица в часовете. С помощта на учителя всички деца ще могат да дадат примери за загуба, например баба или дядо, или друг близък човек, като използват рисунки, театрална постановка и др. След това можете да обсъдите с учителя как да помогне на детето да разкаже за загубата си.

 
Моля, напишете как, кога и къде можете да използвате един от тези подходи  или измислете нов начин, вдъхновен от тази сесия. Водете си бележки: как върви, как детето реагира, какво ви  е трудно, какво научихте от опитите си до момента, как ще продължите?
 


ПРИЕМЕТЕ И ИЗЧАКАЙТЕ РЕАКЦИЯТА НА ДЕТЕТО


Вече сте създали пространство, където детето може открито да говори за своята загуба. Затова не казвайте на детето, че не е добре, ако си остане в стаята през целия ден и не му давайте съвети. Просто изслушайте и оставете то да говори свободно, в случай че иска това – някои деца могат да не реагират на ситуацията, може да мине ден или два преди детето да откликне на казаното от вас. Ако детето започне да говори, само кимайте и слушайте с интерес; похвалете го за това, което мисли или чувства. Може би това е всичко, което трябва да направите първоначално: помагате на детето да излекува своята болка, като говори открито за неговата загуба и като му показвате, че го разбирате и изслушвате. 

 


ПОСОЧЕТЕ ПРЕДИМСТВАТА И НЕДОСТАТЪЦИТЕ НА СТРАТЕГИЯТА, ПРИЛАГАНА ОТ ДЕТЕТО 


Когато сте сигурни, че детето чувства, че го изслушвате търпеливо и разбирате неговите реакции, можете да обсъдите  предимствата и недостатъците на стратегията за справяне на детето. Например: “Като малка седях по цял ден в моята стая и рисувах, наистина станах много добра художничка, когато пораснах. Това е преимуществото на този факт. Но също така бях и много, много самотна, защото не смеех да изляза и да се сприятеля с някой. Всеки път, когато мислех за това, се спирах точно преди да отворя вратата, защото ме беше страх да бъда отхвърлена или осмивана. Затова лошото последствие беше, че нямах с кого да си играя в училище, никога не се опитах да се сприятеля – познавате ли това чувство?” Така вие ще покажете на детето по деликатен начин, че неговата/ нейната стратегия отстранява страха временно, но в дългосрочен план води до усещането за самота. След това можете да говорите за това как децата се страхуват да бъдат повторно отхвърлени или да загубят някого, когото харесват.